Емил СтояновЧлен на Европейския парламент

Престижното списание EU Reporter, посветено на новини и анализи от ЕС, публикува в изданието си за месец февруари статията на г-н Емил Стоянов "Изтокът и Западът, гледани от България", която беше публикувана днес и от българския вестник "Стандарт". Пълният текст на статията:

За различните страни Изтокът и Западът са понятия, натоварени с различно географско, историческо и политическо съдържание. За България Изтокът е Русия и респективно Съветският съюз, а Западът е Западна Европа и САЩ. И макар че сърцето на Русия се намира в Европа, тя толкова се e ширнала в Азия, че твърде често е неразбираема за европейците. И обратно. Въпреки че САЩ географски са твърде далече от Европа, в политическо и културно отношение винаги са били твърде близо до нея. България, като една средно голяма южноевропейска страна - 8 милиона население и 111 000 кв. км - винаги е била внимателно наблюдавана и от Изтока, и от Запада. И все пак вероятно винаги повече от Изтока, най-малкото поради православното си християнство и славянството.

Още от обявявянето на независимостта на България през 1878 г. българското общество се разделя в мнението си дали държавата и политиката й трябва да бъдат ориентирани към Русия, която е православна и помага за независимостта на България, или към западноевропейските държави, които са по-добре развити, по-модерни, но и по-индиферентни по отношение на страната. Става дума за прословутото противостоене на русофили и русофоби, продължило до Втората световна война и станало повод за немалко жертви в буквалния смисъл на думата и от двете страни.

Основен и характерен представител на русофилите е Петко Каравелов - министър-председател, народен представител, а на проевропейски настроените - Стефан Стамболов, също министър-председател, народен представител, а също и сподвижник на Ботев и активен деятел в движението за независимост на България. Борбата е ожесточена. Тя завършва чак в края на Втората световна война, когато Съветският съюз практически окупира България и страната става част от така наречения социалистически лагер. Това положение продължи до 1989 година, когато пада Берлинската стена и Съветската империя рухва.

Веднага след 1989 година противопоставянето се поднови. Отново се сформираха два лагера - за Европа и за Русия. За Русия се обявиха бившите комунисти, децата им и техните поддръжници.

Примерите в това отношение са много, но особено фрапантен е бившият ни премиер и днешен водач на левицата Сергей Дмитриевич Станишев, който освен руско име, има майка рускиня и съветски паспорт. Бащата на Сергей Станишев, Димитър Станишев бе дългогодишен член на Политбюро и верен помощник на комунистическия диктатор Тодор Живков.

У нас  всеки знае колко огромно е явното и скритото политическо и икономическо влияние на Русия в България дори и днес, когато сме вече пълноправни членове на НАТО и на Европейския съюз.

От друга страна, основен двигател на прозападната ориентация на страната беше Съюзът на демократичните сили, като най-голям принос в това отношение имат министър-председателят Филип Димитров (1992-1993), президентът Петър Стоянов (1997-2002) и външният министър Надежда Михайлова (1997-2001). През годините те успяха да наложат трайна прозападна външна политика, която в крайна сметка изведе България до днешния й международен статут.

Влиянието на Русия е голямо обаче и в самата Западна Европа. Доставките на газ и други руски суровини за различните страни непрекъснато влияят на политическите им позиции по един или друг въпрос, поради което европейската политика към Русия съвсем не е единна и еднозначна. Това води и до практики, будещи усмивка, като случката с бившия немски премиер Герхард Шрьодер, който от канцлерското кресло директно се озова на работа в една от най-големите руски енергийни фирми.

Впрочем, ако се върнем още по-назад - в края на Втората световна война и дори по време на Студената война, Западна Европа води едни доста двусмислени политики по отношение на Съветския съюз. Една от причините за това е, че Англия и Франция са съюзници със Съветския съюз в антихитлеристката коалиция. Но това съвсем не се отнася за Германия и Италия, например. Тук трябва да се изтъкнат и икономическите интереси, и страхът от военната мощ на Москва.

Всъщност това са и причините още на Ялтенската конференция през 1945 година, в края на Втората световна война съюзниците Сталин, Рузвелт и Чърчил да се договорят Средна и Източна Европа да бъдат оставени в зоната на комунизма.

Според “Черната книга на комунизма”, написана от френските автори Стефан Куртоа, Никола Верт и др., в резултат на трагичната окупация на Средна и Източна Европа от Червената армия в тези страни са избити без съдебна процедура около 1 милион невинни, а на над 40 милиона са били отнети имотите, гражданските права, правото на политическа или стопанска дейност.

Неслучайно тези страни бяха наречени социалистически лагер. Наистина си беше лагер и хората отвъд желязната завеса трудно разбират значението на това словосъчетание и до днес.

Така население от около 100 милиона европейци - Полша, Чехия,Словакия, Унгария, част от Германия, България, Румъния, Литва, Латвия и Естония, Югославия, попадна под убийствения ботуш на комунистите, който лесно може да се види на споменатата вече историческа снимка от Ялта между Сталин, Рузвелт и Чърчил.

Западните политици оставиха Източна Европа на съдбата й. Видни западни интелектуалци ентусиазирано подкрепяха болшевишкия режим, водени от политическа наивност или по-често от комерсиални съображения. Особено неприятен привкус има примерът с носителя на наградата “Гонкур” за 1916 г. Анри Барбюс, който срещу щедри хонорари пише книга с възхвали за Сталин, Орджоникидзе и прекрасната Грузия, която току-що е потопена в кървава баня от гореспоменатите двама комунисти.

След 1989 година и края на Студената война Съветската империя започна да се разпада, притискана от множество натрупани икономически и политически проблеми. Първо тя изгуби своята периферия от страните от социалистическия лагер, сред които беше и България. После загуби и отделните републики в самата нея, които постепенно извоюваха своята независимост. Този период на разпад, продължил десетина години, практически до края на ХХ век, позволи на страните от Средна Европа да се реинтегрират в Европа и Европейския съюз.

За чест на европейските елити трябва да се каже, че бързо оцениха важността на момента и започнаха интензивна работа по приемането на Чехия, Словакия, Унгария, Полша, Словения, България, Румъния и прибалтийските страни в Европейския съюз. Всички си даваха сметка, че тези страни не са съвсем подготвени и не отговарят на критериите на съюза, но въпреки това, след 4-5-годишна активна адаптация и уеднаквяване на законодателните и икономическите рамки, бяха приети в Европейския съюз. Разбира се, въобще не трябва да се подценява факта, че населението от сто милиона на тези страни представляваше един нов и голям пазар за западноевропейските икономики, както и нов голям източник на висококвалифицирана работна ръка, което беше изключително примамливо за западноевропейските икономики.

Западноевропейските капитали безпрепятствено навлязоха на подготвения от политиците пазар и бързо и евтино завладяха по-голяма част от него. Правителствата на новите страни членки посрещнаха с одобрение този процес. Те отлично разбираха, че продават стопански и материални активи на ниска цена, но си даваха сметка, че това е единствената гаранция срещу Русия и в крайна сметка, че това е цената на присъединяването. Така, този път изборът на България в посока Запад изглежда окончателно решен. Страната е пълноправен член на НАТО и Европейския съюз.

Въпреки това влиянието на Русия и днес е силно. Дори бих казал обезпокоително силно. Първо, защото бившите комунисти управляват често и на сравнително кратки интервали от време. Второ, защото в България има твърде много явни и полукриминални руски пари, които влияят на политиката. Важен пример в това отношение са президентските избори през 2001 година. Тогава един срещу друг се изправиха действащият президент Петър Стоянов, демократично и прозападно настроен политик, ползващ се с над 70 процента подкрепа и доверие, и екскомунистът и проруски настроеният Георги Първанов. Само три месеца преди изборите победата на Стоянов изглеждаше предрешена. След което в кампанията на Първанов бяха налети огромни суми пари и изведнъж всички или почти всички медии, политолози и социологически  агенции започнаха тежка негативна кампания срещу Стоянов. Бяха осигурени и пет-шест псевдополитически играчи, чиято единствена роля беше да клеветят Стоянов. Те нямаха политически послания и не искаха да спечелят изборите. Това бяха Богомил Бонев, Петър Берон, Ренета Инджова, Жорж Ганчев и някои други. По този начин бе осигурена победата на Първанов и това изглеждаше невероятно, така че учуден бе и самият Първанов. Този неочакван обрат беше осигурен с голямо количество пари, които според наблюдателите дойдоха от странните руско-съветски олигарси Майкъл Чорни и Денис Ершов, изгонени година преди това демонстративно от България.

Влиянието на Русия е толкова силно, че руският посланик преди години си позволи да направи изявления в смисъл, че България е пета колона на Русия в Европейския съюз и НАТО. Нито президентът, Първанов, нито тогавашният премиер, Станишев, не реагираха на това предизвикателство.

В този смисъл проевропейски настроените българи, а и европейските институции трябва да бъдат предпазливи, защото никак не е изключено и занапред да продължават опитите България да бъде отклонявана от своя път към Европа и да бъде тласкана към една полуазиатска перспектива. Опасността се засилва и от икономическото укрепване на Русия в резултат на поскъпването на природните ресурси.

Политическият апетит на Русия извън съмнение се покачва в пряка зависимост от цените на суровините и това не може да не бъде отчетено. Актуален е примерът с Грузия, която беше брутално прегазена.

Днес започналата вече световна икономическа криза влоши позицията на Русия, защото цените на енергоносителите спаднаха. Въпреки това, ако Европейският съюз не води една активна и силно възпираща политика по отношение на Русия, страните от източната част на съюза винаги ще бъдат изложени на прякото ерозиращо влияние на руските интереси.